Из статията Воля за живот и воля за култура“ (1922), част

Из публикацията „ Воля за живот и воля за просвета “ (1922), част от световноизвестните лекции на Бердяев, изнесени в Свободната академия за духовна култура през зимата на 1919-1920 г. 

(Николай Александрович Бердяев, 1912 г.)

~ Воля за живот и воля за просвета

Във всяка просвета след разцвета, усложняването и изтънчеността стартира изчерпването на креативните сили, отдалечаване и угасване на духа, крах на духа. Изменя се цялата тенденция на културата. Тя се насочва към практическото реализиране на могъществото, към практическата организация на живота по посока на все по-голямото й разширение върху земната повърхнина. Разцветът на „ науките и изкуствата “, задълбочеността и изтънчеността на мисълта, най-високите подеми на художественото творчество, съзерцаването на светците и гениите - всичко това престава да се усеща като същински, действителен „ живот “, всичко това към този момент не въодушевява. Ражда се напрегната воля към самия „ живот “, към практиката на „ живота “, към могъществото на „ живота “, към насладата от „ живота “, към господството над „ живота “. И тази прекомерно напрегната воля за „ живот “ погубва културата, носи след себе си гибелта на културата… Прекалено доста желаят „ да живеят “, да построяват „ живота “, да провеждат „ живота “ в епохата на културния залез. Епохата на културния подем допуска ограничение на волята „ за живот “, жертвено превъзмогване на алчността за живот. Когато в човешките маси се популяризира прекомерно доста алчността за „ живот “, тогава задачата престава да се търси във висшата духовна просвета, която е постоянно аристократична, постоянно се мери по качеството, а не по количеството. Започват да търсят задачата в самия „ живот “, в неговата процедура, в неговата мощ и благополучие. Културата престава да бъде независима полезност и по тази причина умира волята за просвета. Няма към този момент воля за талантливост, не се раждат към този момент гении. Никой не желае към този момент лишеното от интерес съзерцаване, знание и творчество. Културата не може да остане на висота, тя неизбежно би трябвало да се спусне надолу, би трябвало да пада. Тя е безсилна да задържи своята висока качественост. Количественото начало би трябвало да вземе връх в нея. Извършва се обществена ентропия, разпръскване на креативната сила на културата. Културата се проваля и пада, тя не може да се развива постоянно, тъй като не реализира задачите и дилемите, зародили в духа на нейните създатели.

Културата не е реализиране на нов живот, на ново съществуване, тя е реализиране на нови полезности. Всички постижения на културата са алегорични, а не реалистични. Културата не е реализиране, реализация на истината на живота, на положителното в живота, на хубостта в живота, на могъществото в живота, на божествеността в живота. Тя реализира единствено истината в познанието, във философските и научните книги; положителното - в нравите, в бита и в публичните порядки; хубостта - в стихосбирките и картините, в статуите и в архитектурните монументи, в концертите и в театралните представления; божественото - само в култа и в религиозната символика. Творческият акт в културата пада надолу и става тежък. Новият живот, висшето съществуване се демонстрират единствено в сходства, в облици и знаци. Творческият акт на познанието основава научната книга; креативният живописен акт основава нравите и публичните учреждения; креативният набожен акт основава култа, догматите и знаците на църковния ред, в който се дава единствено сходството на небесната подчиненост. А къде е самият „ живот “? Реалното преображение сякаш не се доближава в културата. И динамичното придвижване вътре в културата с нейните кристализирали форми неизбежно тегли към излаз отвън рамките на културата, към „ живота “, към практиката, към силата. По този път се прави преходът от културата към цивилизацията.

Висш напредък и върховен подем на културата виждаме в Германия в края на XVIII и началото на XIX век, когато тя става прославената страна „ на поети и философи “. Трудно можем да срещнем друга ера, в която да е била осъществена такава воля за талантливост. В продължение на няколко десетилетия светът видя Лесинг и Хердер, Гьоте и Шилер, Кант и Фихте, Хегел и Шелинг, Шлайермахер и Шопенхауер, Новалис и всичките романтици. Следващите столетия със злоба ще си спомнят за тази велика ера. Винделбанд, философът от епохата на културния залез, си спомня за това време на духовна целокупност и духовна талантливост като за загубен парадайс. Но имало ли е същински върховен „ живот “ в епохата на Гьоте и Кант, на Хегел и Новалис? Всички хора от онази забележителна ера свидетелстват, че тогава в Германия „ животът “ е бил безпаричен, филистерски, тягостен. Немската страна е била слаба, жалка, раздробена на дребни елементи, в нищо и на никое място не е било осъществено могъществото на „ живота “, културен подем е имало единствено на самите върхове на немския народ, който е обитавал в много нисше положение. А епохата на Ренесанса, епохата на небивалия креативен напредък - имало ли е в нея фактически върховен, същински „ живот “? Нека романтикът Ницше, обграден от омразната му цивилизация, се стреми влюбено към епохата на Ренесанса като към същински, всесилен „ живот “ - такъв „ живот “ там не е имало; „ животът “ там е бил ужасяващ и злобен, в него в никакъв случай не е била осъществена хубостта в земното й съвършенство. Животът на Леонардо и на Микеланджело е бил непрекъсната покруса и тъга. И по този начин е било постоянно, постоянно. Културата постоянно е била велика неудача в живота. Съществува сякаш диаметралност сред културата и „ живота “. Цивилизацията се пробва да реализира „ живота “. Тя основава могъщата немска страна, всесилен капитализъм и обвързвания с него социализъм; тя реализира волята за международно господство и за международна организация. Но в тази могъща Германия, империалистическа и социалистическа, няма да има към този момент Гьоте, няма да ги има великите немски идеалисти, няма да ги има великите романтици, няма да ги има великата философия и великото изкуство - в нея всичко ще стане техническо, техническа ще бъде и философската мисъл (в гносеологическите течения). Методът на завоеванието ще вземе връх във всичко над интуитивно-цялостното навлизане в битието. В могъщата цивилизация на Британската империя не са вероятни към този момент Шекспир и Байрон. В Италия, където е повдигнат унищожилият Рим монумент на Виктор Емануил, в Италия на социалистическото придвижване, не са вероятни към този момент Данте и Микеланджело. В това се състои нещастието на културата и нещастието на цивилизацията.

Из: „ Смисълът на историята “, Николай Бердяев, ИК „ Христо Ботев “, София, 1994 г. 
Снимка: Николай Александрович Бердяев, 1912 г., ru.wikipedia.org